Благотворителността през обектива '2018

Грантова програма за фотография

dobrin-kashavelov-project-1.jpg
dobrin-kashavelov-w.jpg

Фотопроект: Вода за хаир

Фотограф: Добрин Кашавеловblago w

Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2018

Вода за хаир

“Една капка вода, цяло море е на оня свят.
Една птица да пийне, да те спомина.
Една трошица хляб, цяла планина е на оня свят.”

Зефир Манчев или бай Манчо, както го наричат в Смолян и района, е известен с таланта си да открива вода. Използва медни багети, но има и предчуствие къде и какво да търси. Твърди, че чува водата: “Водата ни рука, земята ни рука. Га се окаля, га се изцапя, тогава ми е леко. “

“Още от дете се занимавам с водички. С чувал носех глина да хващам вода, да правя локви, да пият и хора и животни.  Дорде сме живи, ще мъчим с водички да се занимаваме.“

Бай Манчо е на 82 години, през 2018-а му се роди осмо правнуче. Но той продължава да хваща вода и да прави чешми с все същия устрем, макар и силите му да намаляват. Казва, че „човек е хубаво поне една чешма да стори в живота си”. Да я направи на кръстопът, за да може всеки, който мине, да се напие с водица, ей така за хаир.

Помни съвета на баща си: “Сине, не се старай да правиш гиздава чешмата. И кьопава, и обикновена да е, и да се срути, нищо - нека някой друг също да стори и той за хаир. Ти остави спомен на този свят.”

Казва, че най-сложното е да се хване хубаво “майката” - извора. Една от последните води прекарва на шест километра от извора до чешмата. Сам прокопава земята, за да сложи тръбите. Вместо да му помогнат,  тогава повечето хора му казват, че е луд. Той обаче не спира и чешмата е направена.

Сега няма много желаещи да работят за хаир, но все пак се намират добри хора, които помагат на бай Манчо, кой с каквото може. Така с общи усилия вдигат скромна нова къща за него, след като старата се срутва.

През годините бай Манчо се е занимавал с какво ли не. Като малък бил овчар, в казармата - бомбаджия, карал е хляб, поддържал е пътя Мадан-Рудозем, работил е и за ВиК-Смолян. Правил е текe, мостове, покриви.

Бай Манчо не става и не ляга, без да се помоли, не хваща работа без молитва. Вярващ е. Странно за някои или нормално за други, той ходи и в джамия, и в църква. Помак е.

“Може да ме гледат малко накриво. За джамия, за църква, какъвто ще да е молитвен дом, като мина, трябва да се поклоня. Вярвам в Господ. И той е един, не са двама. Като пея мюсюлманската молитва, накрая кажа „Амин“. Като запаля свещ, пак „Амин“. Всички молитви завършват с „Амин“. Ние сме длъжни Божия път да следваме.”

“Свещена водичке, както ни измиваш лицето и ръцете, така ни измивай греховете и болестите, и всичко лошо.”

borislav-troshev-project-1.jpg
borislav-troshev-w.jpg

Фотопроект: Виж това или историята на кучето водач

Фотограф: Борислав Трошевblago w

Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2018

Виж това
или историята на кучето водач

Повечето от нас не се замислят каква голяма привилегия е да бъдеш самостоятелен. Какво е да можеш безпроблемно да излезеш от дома си и да се разходиш в парка, да се срещнеш с приятели, да отидеш на работа или просто да се движиш свободно където и когато поискаш. Благодарение на специално обучени животни това е възможно и за хора с нарушено зрение, както и с други специфични увреждания.

По неофициални данни хората с увреждания в България са приблизително 680 000, от тях 18 000 са незрящи. Но само 62-ма използват кучета водачи.

Реших да поставя фокуса върху кучето. Исках да покажа неговата усилена работа и безкористна помощ, способността му да води незрящ човек през натоварения градски трафик, да го съпровожда в обществения транспорт, да му помага да преодолява препятствия по улиците. Но това се оказа само част от историята.

В процеса на работа осъзнах колко много труд влагат хората, които се грижат буквално денонощно за бъдещите герои с четири лапи. Разбрах колко е трудно да приемеш за отглеждане и възпитание такова куче и колко болезнено е да се разделиш с него, за да стане водач.

Единственото в България училище за кучета водачи е създадено от Фондация „Очи на четири лапи” преди 10 години. Над 50% от дейността му се финансира от дарения. Най-подходящи за водачи са породите лабрадор-ретривър и голдън ретривър. Обучението продължава около две години.

Първата година кучето прекарва в приемно семейство.  Фондацията осигурява на приемните семейства всичко необходимо - храна, ветеринарни услуги, аксесоари и безплатно пътуване на кучето и неговия приемен стопанин в градския транспорт. От своя страна хората, които взимат у дома бъдещо куче водач, инвестират всеки ден много време за разходки и тренировки на кутрето, и, разбира се, много обич. Те трябва да научат кученцето на най-елементарни навици -  да сяда, да ляга, да се връща, когато бъде извикано, да се движи с намордник. И да го водят на училище.

Училището за кучета водачи осигурява лични инструктори за тренировките по послушание и социализация на животните. Те учат кучето как да се държи и движи на оживени и шумни места – на улицата, в обществения транспорт, в ресторант. Това са хора с големи сърца, всеотдайни в своята работа, които изграждат поведението на кучето водач до най-дребните детайли.

Запознайте се с Анита. Тя е на 29 години. Напълно незряща е по рождение, но има повече живец и енергия от много други млади хора. Нейният четириног герой се казва Лъки - 8-годишен голдън ретривър. На него Анита дължи свободата да бъде себе си, да е самостоятелна и пълноценна. С негова помощ тя ходи на работа всеки ден и се справя сама в дома си.

Всяко куче водач има лична карта - документ, в който са записани всички данни на животното, както и това, че е със специален статут и има право неотлъчно и навсякъде в обществената среда да придружава своя стопанин. Въпреки картата и специалния статут на кучето водач обаче, все още на  доста места не разрешават Анита и Лъки да влязат заедно. Оправданието винаги е едно и също: „Не допускаме домашни любимци!“.

След шест месеца с кучетата водачи и хората, които се грижат за тях, разбрах, че  за да помагаш на някого, трябва да го искаш. Искайте повече и давайте повече, защото светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

tihomira-metodieva-project-1.jpg
tihomira-metodieva-w.jpg

Фотопроект: Калени в огън

Фотограф: Тихомира Методиеваblago w

Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2018

Калени в огън

Те са обикновени хора с необикновено хоби. Не притежават свръхестествени сили, но се втурват натам, откъдето другите обикновено бягат - пожари, наводнения, земетресения, различни бедствия и аварии. Те са обвитите в задушлив дим фигури от кратките кадри на новините.  Те са доброволците-пожарникари и спасители.

По професия са различни - адвокат, студент, заместник кмет, здравен медиатор, певец, планински водач, автокранист, психолог, учител, таксиметров шофьор, експерт по комуникации, програмист, данъчен инспектор, железничар, счетоводител, журналист, рафтинг гид, пещерняк, водолаз... Свързва ги призванието да помагат.

Само сърце и човеколюбие обаче не стигат. Този тип доброволчество изисква специални знания и умения. Без тях спасителите могат да се превърнат в жертви и дори в заплаха за живота на колегите си. Затова е наложително да се обучават, да се екипират и оборудват подходящо за различните видове бествия, да тренират упорито, за да се превърне всяко действие в рутинно.

В България в момента има над 220 доброволни формирования, в които членуват близо 3000 доброволци. Административно те са подчинени на кметовете. При бедствие единната спасителна система ги събира и насочва към местата, където се нуждаят от тях.

Всяко от формированията е в различна степен екипирано и доброволците са в различен етап на обучението си. Някои разполагат с пожарни автомобили и дихателни апарати, с които тренират в изоставени сгради. Други придобиват умения на полигона за земетресения, наводнения, височинно спасяване и химическа защита в учебния център на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ в Монтана. Доброволците преминават през същите обучения, както и професионалистите. Предпазното облекло и оборудването им би следвало да не се различават от това на професионалните пожарникари. Разликата между едните и другите е само в това, че доброволците не получават заплата за труда си и извършват тази дейност в свободното си време.

До есента на 2017 г. доброволците имаха възможност да дават дежурства в районните пожарни служби. Това, от една страна, им позволяваше да поддържат готовност, а от друга - беше безплатна помощ за оределите екипи на професионалистите. След промяна на наредбата, регулираща на дейността на доброволните формирования, дежурствата бяха отменени. Сега се търси  правната форма те да бъдат възстановени. В дългосрочен план доброволните формирования се борят за въвеждане на немския модел - всяко населено място да има доброволци, които осигуряват безопасността при природни бедствия и пожари.

Все по-зачестяващите и все по-близките до България наводнения и земетресения подсещат, че климатичните промени няма да подминат и нашата страна. Гледаме по телевизията как се борят с тях италианските, гръцките, румънските, турските доброволци и се кръстим да не ни се случват. Само че кръстенето, ръсенето със захар и стискането на палци няма да ни опазят от природни катаклизми. Дали трябва да загинат хора, за да осъзнаят държавниците, че доброволците са необходимо, а и изключително евтино решение за справяне в бедствени ситуации?

Партньори и спонсори 2018

Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Client 1
Фотоконкурс "Благотворителността през обектива" 2017. Всички права запазени!
Уеб агенция Кая Про ООД

Search