Фотопроект: Очи в очи
Фотограф: Николай Дойчинов
Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2017
Очи в Очи
или срещите наживо като противоотрова срещу предразсъдъците
Заплаха ли са емигрантите и бежанците, дошли в България? И как се отнасяме към тях?
През последните години дебатите за бежанците и мигрантите са заглушени от личности и групи, които подклаждат страх и сеят непоносимост и агресия. Антиемигрантските послания стигнаха до първите страници на вестниците, до предавания с висок рейтинг, пробиха в новинарския поток и често определят посоката на обществения разговор за бягащите от войни и бедствия и търсещи убежище.
Както политици, така и български и световни медии популяризираха и наложиха "другата гледна точка" - на ксенофобските внушения.
Така се стигна дотам, че много хора приемат бежанците като заплаха, като нещо страшно и опасно. Те обикновено не са имали досег с бежанци и нямат представа за тях.
Въпреки разпространените страхове много хора в България решават да се доверят на собствената си преценка и чисто по човешки да дадат шанс на „пришълците“ с друг език и с чужда култура, озовали се изведнъж в тяхната общност. Да общуват с тях директно, очи в очи, без да им лепят етикети, и да определят отношението си към тях, вярвайки на собствените си сетива.
На фона на събитията в Розово, Широка лъка, Елин Пелин, Белене и много други места, където местните общности се обедининяват срещу възможността при тях да живеят или учат емигранти или бежанци, имаме и примери за приемаща среда. Такива са героите на този разказ - директорът и учителите в средното училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в село Иваново, които приемат в своето училище деца от бежанския лагер в Харманли, учителят Мирчо Терзиев - класен на Билал и Нур, бежанци от Сирия, учителката Марийка Адамова – класна на сестрите Наргес, Захра и Райхана, бежанци от Афганистан, работодателите и колегите на Баджимбо от Гамбия, на Хани от Афганистан, Елиас от Сирия, и много други.
1 от 4
Директорът на училището в село Иваново Андриан Христов приема множество деца от лагера в Харманли. С подкрепата на преподавателите той успява да устои на първоначалната съпротива на родители и създава атмосфера, която поражда интереса на децата към културата на новите им съученици.
„Страхът е лош учител. Страхът и неизвестността. Непознатото плаши хората”.
„Децата за разлика от родителите си приеха сирийчетета с интерес, като екзотични представители, ако мога така да ги нарека, тъй като някои от тях не знаеха почти нищо за държавата от която идват."
За да преодолеят страха и недоверието в училището, организират група за фолклор на етносите, където децата, изучавайки бита, традициите, музиката и танците на всеки народ се възпитават на толерантност и взаимно уважение. С идеята, че танцът събира хората и хванати ръка за ръка създават близост, Андриян Христов въвежда традицията във всяко голямо междучасие учениците да играят хоро.
Мирчо Терзиев е класен учител на Билал и Нур - брат и сестра бежанци от Алепо, Сирия. Децата получават шаблонен отказ да бъдат приети от всички останали училища в района на Харманли с обяснението за съпротива от страна на родителите на другите деца. Още в самото начало той е впечатлен от желанието на двете деца да учат, помага им да проговорят български още след няколко месеца, като в същото време ги брани от родители за които в началото те са "ислямисти". Година по-късно Нур е важна част от танцовия ансамбъл, а Билал е един от най-добрите футболисти в двора на училището, като и двете деца са винаги обградени от много приятели.
2 от 4
Директорът на училището в село Иваново Андриан Христов приема множество деца от лагера в Харманли. С подкрепата на преподавателите той успява да устои на първоначалната съпротива на родители и създава атмосфера, която поражда интереса на децата към културата на новите им съученици.
„Страхът е лош учител. Страхът и неизвестността. Непознатото плаши хората”.
„Децата за разлика от родителите си приеха сирийчетета с интерес, като екзотични представители, ако мога така да ги нарека, тъй като някои от тях не знаеха почти нищо за държавата от която идват."
За да преодолеят страха и недоверието в училището, организират група за фолклор на етносите, където децата, изучавайки бита, традициите, музиката и танците на всеки народ се възпитават на толерантност и взаимно уважение. С идеята, че танцът събира хората и хванати ръка за ръка създават близост, Андриян Христов въвежда традицията във всяко голямо междучасие учениците да играят хоро.
Мирчо Терзиев е класен учител на Билал и Нур - брат и сестра бежанци от Алепо, Сирия. Децата получават шаблонен отказ да бъдат приети от всички останали училища в района на Харманли с обяснението за съпротива от страна на родителите на другите деца. Още в самото начало той е впечатлен от желанието на двете деца да учат, помага им да проговорят български още след няколко месеца, като в същото време ги брани от родители за които в началото те са "ислямисти". Година по-късно Нур е важна част от танцовия ансамбъл, а Билал е един от най-добрите футболисти в двора на училището, като и двете деца са винаги обградени от много приятели.
3 от 4
Директорът на училището в село Иваново Андриан Христов приема множество деца от лагера в Харманли. С подкрепата на преподавателите той успява да устои на първоначалната съпротива на родители и създава атмосфера, която поражда интереса на децата към културата на новите им съученици.
„Страхът е лош учител. Страхът и неизвестността. Непознатото плаши хората”.
„Децата за разлика от родителите си приеха сирийчетета с интерес, като екзотични представители, ако мога така да ги нарека, тъй като някои от тях не знаеха почти нищо за държавата от която идват."
За да преодолеят страха и недоверието в училището, организират група за фолклор на етносите, където децата, изучавайки бита, традициите, музиката и танците на всеки народ се възпитават на толерантност и взаимно уважение. С идеята, че танцът събира хората и хванати ръка за ръка създават близост, Андриян Христов въвежда традицията във всяко голямо междучасие учениците да играят хоро.
Мирчо Терзиев е класен учител на Билал и Нур - брат и сестра бежанци от Алепо, Сирия. Децата получават шаблонен отказ да бъдат приети от всички останали училища в района на Харманли с обяснението за съпротива от страна на родителите на другите деца. Още в самото начало той е впечатлен от желанието на двете деца да учат, помага им да проговорят български още след няколко месеца, като в същото време ги брани от родители за които в началото те са "ислямисти". Година по-късно Нур е важна част от танцовия ансамбъл, а Билал е един от най-добрите футболисти в двора на училището, като и двете деца са винаги обградени от много приятели.
4 от 4
Директорът на училището в село Иваново Андриан Христов приема множество деца от лагера в Харманли. С подкрепата на преподавателите той успява да устои на първоначалната съпротива на родители и създава атмосфера, която поражда интереса на децата към културата на новите им съученици.
„Страхът е лош учител. Страхът и неизвестността. Непознатото плаши хората”.
„Децата за разлика от родителите си приеха сирийчетета с интерес, като екзотични представители, ако мога така да ги нарека, тъй като някои от тях не знаеха почти нищо за държавата от която идват."
За да преодолеят страха и недоверието в училището, организират група за фолклор на етносите, където децата, изучавайки бита, традициите, музиката и танците на всеки народ се възпитават на толерантност и взаимно уважение. С идеята, че танцът събира хората и хванати ръка за ръка създават близост, Андриян Христов въвежда традицията във всяко голямо междучасие учениците да играят хоро.
Мирчо Терзиев е класен учител на Билал и Нур - брат и сестра бежанци от Алепо, Сирия. Децата получават шаблонен отказ да бъдат приети от всички останали училища в района на Харманли с обяснението за съпротива от страна на родителите на другите деца. Още в самото начало той е впечатлен от желанието на двете деца да учат, помага им да проговорят български още след няколко месеца, като в същото време ги брани от родители за които в началото те са "ислямисти". Година по-късно Нур е важна част от танцовия ансамбъл, а Билал е един от най-добрите футболисти в двора на училището, като и двете деца са винаги обградени от много приятели.
1 от 4
Трите сестри Наргес, Захра и Райхана Машрафи са приети в столичното 59-то училище. Семейството им бяга от Афганистан първоначално в Иран, после в Турция, за да стигне накрая България, където баща им почива.
Тяхната класна Марийка Адамова отделя всяко свободно междучасие, за да им помага да научат български език. Те са приети и от своите съученици, на които момичетата помагат с познанията си по математика и английски.
Разказите на момичетата за афганистанската култура и традиции предизвикват интереса на всички в училището, а много деца са впечатлени от древната писменост Дари и молят сестрите да им пишат различни послания.
2 от 4
Трите сестри Наргес, Захра и Райхана Машрафи са приети в столичното 59-то училище. Семейството им бяга от Афганистан първоначално в Иран, после в Турция, за да стигне накрая България, където баща им почива.
Тяхната класна Марийка Адамова отделя всяко свободно междучасие, за да им помага да научат български език. Те са приети и от своите съученици, на които момичетата помагат с познанията си по математика и английски.
Разказите на момичетата за афганистанската култура и традиции предизвикват интереса на всички в училището, а много деца са впечатлени от древната писменост Дари и молят сестрите да им пишат различни послания.
3 от 4
Трите сестри Наргес, Захра и Райхана Машрафи са приети в столичното 59-то училище. Семейството им бяга от Афганистан първоначално в Иран, после в Турция, за да стигне накрая България, където баща им почива.
Тяхната класна Марийка Адамова отделя всяко свободно междучасие, за да им помага да научат български език. Те са приети и от своите съученици, на които момичетата помагат с познанията си по математика и английски.
Разказите на момичетата за афганистанската култура и традиции предизвикват интереса на всички в училището, а много деца са впечатлени от древната писменост Дари и молят сестрите да им пишат различни послания.
4 от 4
Трите сестри Наргес, Захра и Райхана Машрафи са приети в столичното 59-то училище. Семейството им бяга от Афганистан първоначално в Иран, после в Турция, за да стигне накрая България, където баща им почива.
Тяхната класна Марийка Адамова отделя всяко свободно междучасие, за да им помага да научат български език. Те са приети и от своите съученици, на които момичетата помагат с познанията си по математика и английски.
Разказите на момичетата за афганистанската култура и традиции предизвикват интереса на всички в училището, а много деца са впечатлени от древната писменост Дари и молят сестрите да им пишат различни послания.
Салим Салтари на 16 години от провинция Лагмам в Североизточен Афганистан. Семейството му е принудено да потърси убежище от талибанските нападения в Иран, където неговите способности като футболист са забелязани още когато е на 6 години. Последват години, в които родителите му правят опит да се върнат в Афганистан, но след това пак бягат в Иран. Когато навършва 12 години се мести сам да учи в Кабул, където започва да тренира във втородивизионния отбор Бахтер. С играта си Салим привлича вниманието на треньора на юношеския национален отбор на Афганистан и е поканен в разширения състав. Въпреки усърдните тренировки, той е пренебрегнат и отпада от основния състав, за сметка на синове на депутати и бизнесмени. Обидата за Салим е огромна, защото той и треньора му осъзнават, че е по-талантлив от много състезатели приети в отбора. Той обаче остава решен да играе футбол и поема риск връщайки се в Иран за да играе в първодивизионен отбор. Поради отказ да получи статут и тази възможност пред него пропада. Тогава неговото семейство събира пари, за да го прати към Европа, към мечтаните за него футболни столици на Франция и Испания.
След дълго пътуване той стига до София, където е настанен в бежанския център във Военна Рампа. Там той прави впечатление на треньора Борислав Фердинандов който води тренировки по футбол за децата в центъра. Заедно с Виктор Кирков, мениджър на Националния отбор на надеждата решават да дадат шанс на Салим като го вземат в отбора, който да представи България на Световното първенство по футбол за хора в неравностойно положение.
Елиас Сюлейман, журналист и професор по литература, напуска Сирия през 2013 г. под заплаха за живота си - като журналист участва в анти-правителствени протести и отказва да публикува невярна информация за протестиращите в държавната агенция АНСА. Той преминава българо-турската граница с надеждата да стигне Германия или Швеция, но попада в център за бежанци в България. По това време ситуацията в центровете за настаняване е тежка и Елиас започва да работи като доброволец, за да помага на останалите хора, попаднали в неговата ситуация.
Работата му го среща с Васил Величков, собственик на софийската фирма, който също работи по доброволчески проекти с бежанци. Васил наема Елиас, за да увеличи бизнеса на IT фирмата си в Близкия изток. Няколко години по-късно Елиас има семейство, работи в скъп офис и пише поезия, засега само на испански.
„Ожених се за българка и имаме дете. Така че мисля, че бъдещето ми ще бъде тук. Българското правителство трябва да помисли за бъдещето на страната. Ако те се интересуват от него, трябва да помислят как да задържат хората като мен тук, вместо просто да ги пуснат да си ходят“, казва Елиас пред Balkan Insight.
Баджимбо Дибасе е студент в Гамбия Колидж, когато е арестуван заради критични статии от неговата майка за управлението на тогавашния президент на Гамбия. Без съд и присъда Баджимбо прекарва дълги нощи в правителствени арести в родината си. Когато получава възможност да избяга, той взима всичко което има, и заедно с майка си и по-малката си сестра бягат в Сенегал. Впоследствие, воден от желанието да довърши образованието си и да помага финансово на семейството си, се насочва към Европа. Така той стига до бежански център в София, където първоначално не смятал да остава за дълго, но неочаквано намира приятели и дори получава предложение за работа във верига супермаркети.
Сабир Хан или Хани е най-малкото дете в многолюдно семейство от село в покрайнините на афганистанския град Кондус. Той единствен успява да завърши гимназиално образование от всичките си братя и сестри. Въпреки, че центърът на града е под контрола на правителството, селото на Хани е окупирано от талибаните, които започват да преследват близките му, защото трима от братята му са полицаи в Кондус. Родителите му продават наследствената си къща за да съберат пари и да изпратят Хани на безопасно място.
След дълъг и труден преход през границата на Пакистан с Иран, на Иран с Турция и след три неуспешни опита да влезе в България през Турция Хани успява да стигне първата си европейска столица. В София преминава двумесечен курс по български език и не след дълго, с помощта на социалните работници от Държавна агенция за бежанците, той започва работа в кухнята на ресторант. Работодателя му е очарован от старанието и прецизността на Хани, но не след дълго сред клиентите на ресторанта е разпространен слух за това, че един от готвачите е бежанец и може да носи неизвестна зараза. За да запази клиентите си, собственикът на ресторанта е принуден да махне Хани от кухнята, но му намира друга работа – в развъдник за риба. В момента Хани учи английски език и мечтае да започне висше образование.